Непрочетеният летопис на Руско-турската война
Публикуваме фрагменти от книгата на съветския боен сътрудник Евгений Утин " Писма от България " - роман за събитията от Руско-турската война през 1877-1878 година, друг от познатите клишета и митологеми. За мнозина той може да е фрапантен, тъй като със своята почтеност разрушава показа. Евгений Утин не претендира за пълнота, нито приема своя роман за истина от последна инстанция. Но написа с почитание към обстоятелствата и към личната си съвест на летописец.
***
Дълго време, като се стартира от 1875 година, ние оставахме в случай че не равнодушни, то най-малко единствено фенове на в случай че щете, на безумната, само че във всеки случай героична битка, която водеха шепа херцеговци и бошняци против петстотингодишното грубо турско владичество. (...) В нашите очи, даже при в действителност хилавото присъединяване на съветското общество, Сърбия изнемогваше в неравна борба с страната, която бяхме побързали да назовем умиращия " болен човек ". Със съчувствие, само че без решителност да пресечем злото, свикнахме с воплите и страдалческите стонове на десетки хиляди българи, измъчени, с изтичаща кръв под свирепите удари на турските ятагани.
***
Войната беше оповестена... Спряха разногласията и тези, които буйно желаеха войната, и другите, които бяха най-решително срещу, всички се събраха в едно горещо предпочитание - триумф на нашето оръжие, празненство на Русия над нейния остарял зложелател. (...)
Друго видях, пътувайки от Москва към Киев. Всичко беше обзето от неизмеримо, безкрайно успокоение, нямаше даже признаци на това мощно неспокойствие, което нормално войната води след себе си. Влизате във вагона и чувате хората да си приказват за напълно разнообразни неща, смеят се, дърдорят, майтапят се, флиртуват със съседката, като че ли това, което се случва там, надалеч, въобще не ги визира.... Всичко върви по нормалния си ред, всичко е умерено и диря няма от раздвижване и неспокойствие. Ако по това време се появеше чужденец, който не знае за последните събития, даже да прекоси цяла Русия, нямаше да се досети, че страната е във война. (...)
Скоро отминахме съветската граница и след два-три часа бяхме в Яш.
" Европа! " - несъзнателно се изтръгна от всички. Да, Европа - всички почувстваха, всички виждаха, всички почувстваха това. (...)
Дали тъй като Кишинев е покрай Яш или по друга причина, само че доста пъти чувах:
- Кажете апелирам, за какво сме такива неудачници, за какво не можем да уредим порядъчно живота и градовете си? Не ви ли е обидно, не ви ли е гняв, когато сравнявате Кишинев, от който излязохте преди няколко часа, с Яш?
***
" Минавайки през Румъния, ние си представяхме, че румънците би трябвало да падат в краката ни и да ни гледат като богове. Това не се случи, дано признаем, че нямаше причина да се случи, и ние се обидихме. Бяхме възмутени, че не срещнахме раболепно отношение, изненадахме се, че те не се отхвърлят от правото да кажат и своето мнение по въпросите, които засягат съществуването им - " да бъде или да не бъде " тяхната политическа самостоятелност. Всъщност каква странна рекламация - да искаш право на глас! Веднага щом забелязахме техния блян във взаимоотношенията, на часа започнахме да използваме най-дребния случая, с цел да ги обвиним надали не в " черна непризнателност " и в други и също неоснователни закононарушения.
***
Тръгнах от Свищов за Търново в най-слънчево въодушевление. Времето беше прелестно, слънцето припичаше, всички бяха радостни и удовлетворени. И хората, и природата, и цветята съвпадаха с настроението ни. Наистина от време на време се мярваше мисъл за това, което следва, на помощ на въпросите се втурваше въображението и в едно едвам видимо ъгълче виждах картина, която плашеше...
Чудесен път се ширеше пред нас - красива природа, великолепно шосе, образцови мостове, мраморни чешми, чиста студена вода. Къде сме ние? Нима в нецивилизованата, в дивата Турция? И още веднъж мислим за родината, а тъжните съпоставения ни хвърлят в досадно неприятно въодушевление.
***
Когато тръгвахме за България, блуждаех в мрачен мрак, мислейки за гражданско ръководство, открито от нас в една още неосвободена страна. Каква е задачата на това ръководство, в името на каква концепция ще издигнем нашето знаме над българското население? Не разбирах за какво бързаме в страна с изтичаща кръв, още неосвободена от турското господство, да въведем нашата система на ръководство, с която ние сме се сраснали, само че за българите тя е непозната. (...)
Да не би в действителност да желаеме да се натрапим като учители и нежелани ръководители на българския народ във всичко, обвързвано с политическата му организация още от първите стъпки на неговото независимо битие? (...)
Моят песимизъм по отношение на гражданското ръководство, несъмнено, беше незабележим в съпоставяне със скептицизма на моя сателит - черноглед.
- Какво ви се вижда ужасно в това гражданско ръководство? - попита го един от бранителите на това ръководство, такива прочее не бяха доста.
- Как да ви кажа? Просто не виждам смисъла, не разбирам за какво се вкарва, с каква цел, сякаш ни се желае да измъдрим нещо изключително мъдро.
Възразяваха му:
- Работата е напълно елементарна и няма по какъв начин да е по-ясна. Замислете се за особения темперамент на тази война и тогава гражданското ръководство може и за вас да добие смисъл. Тази война е напълно особена и по нищо не наподобява на елементарна война. Ние дойдохме тук, не с цел да превземаме, а с цел да освобождаваме, ние навлязохме в страната не като врагове на популацията, а като негови другари, като по-големи братя, като настойници, по тази причина е напълно естествено сред настойниците и закриляните да се открият доста по-специални връзки.
Без подозрение имаше известна истина в тези причини. Трудно беше да не се съгласим, че тази война, която може би ще бъде наречена от историята " славянската ", има извънреден темперамент. (...)
От една страна трябваше да сменим турското безправно ръководство, от друга - да дадем опция да се сътвори ред, който би отговарял на ползите и желанията на българското население. Но явно " да дадеш опция " не значи " да направиш " на закриляния народ един или различен ред, а да му дадеш опция да уреди ориста си по свое схващане.
Защитникът на гражданското ръководство обаче разбираше " покровителството " другояче и по тази причина му отговори жлъчно.
- В това е бедата - сподели съперникът му, - Доста постоянно настойниците са склонни да гледат на закриляните като на безгласни, които са задължени единствено да слушат и да благодарят! И щом приказваме искрено, багра се, че ние вършим тъкмо тази печална неточност. (...)
Едва ли са вероятни съмнения и подозрения кое от двете отзиви беше по-справедливо. Да попаднеш под настойчивост, да загубиш пълнолетие - няма по-тъжна орис за който и да е народ. Нека народът претърпява години на съмнение, дано впряга всичките си сили и търпи загуби, единствено не го поставяйте под настойчивост, защото в този случай той губи вярата в себе си и малко по малко се трансформира в сляпо оръдие на своите опекуни.
***
Случваше ми се да попитам по-развитите и образовани българи: Защо не им трепва и мускул до момента в който четат това възвание? (Възванието на съветския император Александър II към българите при започването на войната през 1887 година - б. р.)
- Не го наричайте апатичност, а загуба на вярата - по този начин ми дадоха отговор. - Ние с вас разбираме какво значи това място във възванието: " Сплотете се под съветските флагове, чиито победи толкоз пъти да огласяли Дунав и Балкана. Като съдействате за триумфа на съветското оръжие, като му помагате старателно с всичките си сили, с всички зависещи от вас средства, вие ще служите на вашето лично дело - трайно въз-раждане на българската земя ". Ние с вас разбираме, добави българинът, че в тези думи има решителност, заричане нашето избавление да бъде реализирано, само че масата хора се отнася със песимизъм, провокиран от страха, че скъпо би трябвало да заплащат на турците за съчувствието им към вас, руснаците. Не ни обвинявайте за това съмнение! Справедливо е в действителност, че успехите на съветските флагове огласяха Дунав и Балкана не веднъж, само че тези победи до момента не ни донесоха нищо друго с изключение на тъга и повече премеждия! Да не би българите да не ви помогнаха при всички предходни войни с нашите врагове? (...) Всеки път турците ни заставяха да платим с кръвта си за тази помощ, за съчувствието си към вас!
***
Добре помня по какъв начин на първия или на втория ден от пребиваването ми в Търново се срещнах от с българин от партията " Млада България " (Евг. Утин има поради основаната в Румъния революционна организация " Българска омладина ", подкрепяща делото на Левски - б.р.), който на моите въпроси за гражданското ръководство на княз Черкаски, стартира горчиво да се оплаква от въведените порядки.
- Какво провокира вашето неодобрение? - попитах.
- О! Много скоро ни дадоха да почувстваме по какъв начин гледат на нас! С първите си крачки ни демонстрираха, че не са пристигнали в България, с цел да влезнат в ситуацията ни, а единствено с цел да заповядват и да се разпореждат, без да обръщат каквото и да е внимание на нашето мнение и нашите показа!
Намерих този отзвук за необоснован и желаех обстоятелства.
- Искате обстоятелства - продължи българинът: апелирам. Още преди съветските войски да преминат Дунав - стартира да споделя той - към Плоещ се насочи българска делегация. Тя била извънредно милостиво призната от самия император, княз Горчаков също бил отзивчив, а по-късно се отнесли напълно другояче. Остро им споделили, че не се интересуват от никакви депутации, да не са посмели да мислят, че се явяват като представители на българския народ, че България няма и няма да има политическо посланичество и със закани ги посъветвали да си избият от главата всички политически домогвания. Представете си - разочаровано продължи българинът, - когато един от делегацията изиска да изкаже някакви съображения, високо му закрещели: " Ние нямаме потребност от вашите отзиви, длъжни сте единствено да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате! " Кажете апелирам - добави той, - у вас по този начин ли е признато да се отнасяте с хора, които не са направили закононарушение, тъй като ние мислехме, че по този начин се отнасят единствено в Турция.
Разбира се, аз не придадох необикновен обозначение на този роман, допуснах, че подобен банкет на българската депутация е бил резултат на недоумение или просто на инцидентно въодушевление на губернатора на България, на за жалост, това надалеч не беше последният сходен роман и надалеч не последното недоволство на българи от сурово отношение към тях.
***
Прибързаността е типична и характеризира цялото гражданско ръководство. Не се обмисля дълго, не се проучва, завършва се надве-натри, а след това по какъв начин ще бъде осъществено, - този въпрос е вторичен! Може да се попита за какво беше належащо това бързане? Обяснява се с две аргументи: първата, безусловно непознаване на страната, в която влизаме; втората, всеобщото разбиране, че след два-три месеца ще се озовем пред стените на Константинопол и цяла България ще е в ръцете ни....
С други думи, всички съвсем незабавно разбрали, че естественият за военно време безпорядък, който господства в делата, е доста по-голям в мозъците и че в случай че са желали да съчинят нещо доста мъдро, са съчинили нещо напълно неясно. В резултат нямало никакво единение в работата, всичко зависело от субективните разбирания на един или различен. Един е същински бранител на българите и се пробва да провокира тяхната обич и състрадание към руснаците, различен е бранител ненапълно на турците и към българите се отнася доста строго.
- Знам, че " братушките " не могат да ме понасят - сподели ми един шеф на окръг, когато обхождахме владението му и спирахме в селата, - само че ми е все едно. Този народ е долнокачествен и би трябвало да се отнасяш с него сурово. Сега ги е боязън от мен, тъй като знаят, че нищо няма да им се размине: отговорен ли е - двайсет и пет нагайки (камшика - б.р.)! Нека ги е боязън!
- Чакайте - възразих му аз, - нагайката е прекомерно неуместно средство, с цел да бъде извоювано другарството на българите. (...) Забравяте, че сме пристигнали да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!
- Повярвайте ми, за тях нагайката е най-хубавото избавление! (...)
Описвам по какъв начин едно длъжностно лице от гражданското ръководство по този начин, ненапълно автентично, се отнася към своите отговорности единствено тъй като то не е нещо извънредно, отличаващо се от всички останали. Напротив, в случай че нещо ме поразяваше, то беше водещата роля на нагайката. Примерът е инфекциозен и използването на нагайка бързо минаваше от един на различен. За страдание тя получи право на поданство и кой ли не злоупотребяваше с това автентично цивилизационно средство! Българите явно не бяха изключително удовлетворени от такова ръководство, наред с всичките беди и страшни жертви на войната. Между другото, и това от време на време зле скрито неодобрение служеше като източник на обвиняванията за непризнателност и безнравственост. (...)
Изтощеният от страданията български народ очакваше надали не царството небесно на земята... Можем ли да го виним, че не скри горчивината от разочарованието? (...)
Ако е правилно, че Русия няма хора, готови за такава работа, това не е ли най-хубавото доказателство, че ние не трябва да внасяме в България нашите порядки, че не е нужно да организираме гражданско ръководство в тази страна? Н е ели по-добре да освободим този народ от петвековното иго и да го оставим да устрои политически си живот по лична преценка? Току виж българите излязат не по-лоши от сърбите, които съумяха без външен контрол да провеждат своя политически живот и той се опира на рационални основи.
***
След Трявна направихме тежък преход, само че бяхме възнаградени от невероятната хубост на величествения Балкан. (...)
Решихме да се спуснем до долината на розите не през Шипка, не през Хайнкьойския проход, а пред тревненския междуселски път, където още не беше минавала съветска армия. (...)
Шест часа продължи този сложен преход, най-после се спуснахме по страхотна стръмнина и навлязохме в прелестна клисура, в която се бе приютило огромното българско село Селце.
Трудно намирам думи, с цел да предам насладата, превзела жителите, когато видяха 15-те индивида от дребния съветски отряд. Беше най-искрена, неподправена наслада, каквато не бях виждал. (...) За да ни посрещне се изсипа цялото село - 55-60 къщи. Към нас се протягаха десетки ръце, мнозина припваха към конете, дърпаха ни за облеклата, целуваха ни ръцете. Сякаш конвоирани от цялото население, се отправихме към посочената ни поляна. За минути донесоха черги и възглавници, и в сянката на древен орех ни проведоха място за отмора. Мисля, че преди нас те за никого не бяха устройвали такова угощение. Можеха да се заситят 100 души не яли няколко дни! В насладата си донесоха съвсем цялостен печене овен, кокошки, пилешка чорба, някаква българска каша с мед, няколко стомни вино, с други думи - всеки носеше, каквото има и ние без да желаеме си спомнихме за Демянова уха (ироничен израз за прекомерно пиршество срещу волята на госта - б. р.). Наобиколиха ни в плътна редица и радостно си шепнеха. Жените ни засипаха с цветя. Българите не знаеха какво още да измислят, та да потвърдят насладата си.
***
Не можехме да повярваме, че в Стара Загора има турци, откакто единствено преди няколко часа бяхме получили информация за успеха на военачалник Гурко при Нова Загора. (...)
Обаче скоро взехме да срещаме от ден на ден бягащи българи, които най-после ни обясниха, че там, в Стара Загора, има стълкновение, че турците са доста, а руснаците - малко, и нашите е трябвало да правят отстъпка. Би трябвало да повярваме към този момент, само че не! Трудно е да се изясни възприятието, което ни караше да се съмняваме в казаното от българите. На война някак елементарно и с готовност вярваш, когато чуеш думата Победа! И се пазиш от другата съдбовна дума - Поражение! (...)
По време на походите нееднократно си мислех, че враждата сред военното съсловие и цивилните не е нищо друго, с изключение на огромно неразбирателство, нездравословно за обществото.
- Не попаднахте при нас в уместно време - обърна се към мен един офицер. - И не мога да изразя какъв брой е обидно, тъй като до през днешния ден по този начин добре вървеше всичко, като по масло. Какво да се прави, налетяхме на страшна мощ,, можеха всички ни да унищожат, какъв брой хора загубихме, единствено какъв брой " братушки " починаха, а с тях и нашите най-хубави офицери.
- Как се сражаваха българите? - попитах аз.
- Молодци, дай Боже, всички по този начин да се бият. За първи път влизаха в стълкновение, а настъпваха като опитни войни по тази причина мнозина паднаха, половината останаха в строя. (...)
Битката при Стара Загора с обстоятелства опроверга наложилото се прекомерно бързо предрешение за готовността на българите с кръвта и костите си да заплатят за независимостта на своята татковина. (...)
Като се знае какви са турците, трябваше деликатно да напредваме, тъй че като направиш крачка, да не се постанова след няколко дни да отстъпиш и да оставиш напуснатите места на страшния произвол на фанатизирания зложелател. Поведението ни се обясняваше с първичното безгрижно и безогледно отношение. (...)
Който от близко е видял адската кавга на турците с българите, няма да се реши да хвърли камък върху тях поради относително дребното гърмежи на възмездие, за които по този начин незаслужено укоряваха българите.
***
Шипка беше крайната точка на нашето оттегляне. И тогава всички разбираха, че в случай че я отстъпим, ще значи, че съвсем сме се признали за победени и тогава ще би трябвало да се върнем на другия бряг на Дунав. Това явно никой не го допускаше. И също така, като гледаше страшния връх, надали на някого му минаваше през разум, че турците ще дръзнат да ни отхвърлен от тази позиция. (...)
Тъй като смятахме за невъзможна офанзивата против Шипка, уверени, че от другата страна на Балкана ще настъпи интервал на мъртвило, всички, които можеха, бързаха да се махнат от неприветливия връх и да се върнат в Търново при основната квартира. (...)
Българите ни гледаха и, няма какво да укривам, по лицата на мнозина не беше мъчно да се пречете упрек към нас, руснаците. - Дойдохте да ни спасявате, а какво направихте с нас!
***
Уж беше естествено да не сме прекомерно взискателни към българите, само че малко неща изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни ние изключително враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко поради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всевъзможни пороци и закононарушения. (...) Едно от първите обвинявания против българите, което можеше да се чуе в самата България, а и в разнообразни вестникарски кореспонденции, е поради тяхната по този начин наречена " непризнателност ". (...)
" Обичта на народа в никакъв случай не е платонична и тези, които желаеха от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред руснаците, единствено потвърждават, че нямат и най-малка визия от хаарктера на взаимоотношенията сред нас и славянските нации през последното столетие. Наистина изумителни бяха нашите искания за признателност, условията ни към българите за робско страхопочитание. (...)
Извънредно постоянно трябваше да чувам за благодеянията, които Русия изсипала с великодушна ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна смяна на в неговата в действителност трагична орис. След като нищо не е направено, ние нямаме право да пожелаваме възторжена признателност, а и нямаме учредения да упрекваме българите, че по отношение на нас демонстрират благоразположението си незадоволително усърдно. За да обобщя, дано попитам: от къде идва обвиняването в непризнателност? Две са аргументите. Преди всичко, извънредно лимитираното знание за историята на българския народ, пресилените показа за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в предишното, и най-после някаква напълно фантастична визия за безпределната обич, която южните славяни изпитвали към нас. Народът е непознат на сантименти и не познава платоничната обич. С обич той се отплаща единствено за в действителност осъществени услуги, а не за думи и планове. До края на последната война, с изключение на положителни планове, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не считат тези планове за напълно откровени.
Нашите особености, образувани исторически, са друга причина за несъразмерните ни условия за признателност. Нашето общество се развива със стъпки на костенурка. В продължение на епохи първо сме били унижавани под татарско иго, по-късно - под вътрешно робство по време на московската ера. Общувайки прекомерно близо с татарите ние съвсем не сме чувствали потребност от автономия. Някои реакционери, които прикриват лакейските си усеща и мисли зад паравана на нашата социална незрялост и неопитност, са я показали за чуждоземно знамение, неприложимо за самобитния съветски народ. Това продължава и през днешния ден. По силата на минало, с което още не сме се разделили гледаме на всеки малък триумф в публичния ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на лепта, подвластна от удобния случай. Ако желаят - ще дадат, в случай че желаят - няма, през днешния ден дали, на следващия ден взели. При такова отношение към естествените очаквания на общество, което, съгласно самото него, е излязло от дивашко положение, е ясно, че по силата на исторически митове, ние знаем единствено да благодарим. Благодарността не пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни хубавко за някоя беля, ние малко помърморим, само че в мърморенето ни отеква признателност за получения урок, както вършат послушните деца.
Понятно е, че откакто исторически сме възпитавани в възприятие на признателност, я пожелаваме и от другите, които имат щастието или нещастието да сe срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а защо - това е различен въпрос. Така настояваме и продължаваме да пожелаваме признателност от румънците, въпреки, почтено казано, да не сме направили Бог знае какви добрини към тях. Дори се сърдим, назоваваме ги неблагодарни тъй като не се възхищават на неща, които не биха възхитили никого, даже и нас. И от българите по този начин от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея даже в дните, когато нашето застъпничество им навлече бедите, разказани в предната глава. Прекомерното искане на благодарности по времето, когато нямаше още защо да се благодари, бе последвано от доста изстудяване на непредвиденото увлечение, което бяхме почувствали към южните славяни. Въпросът за " благодарността " не е непотребен. Сега се усеща някаква студенина, в бъдеще тя може да образува недружелюбни връзки сред нас и другите славянски нации и това ще се отрази зле, когато стане допустимо реализирането на всеславянски съюз. (...)
Българският народ се трансформира в оня безпаричен Макар, върху чиято глава, съгласно съветската сентенция, падат всички камъни. Той стана и изедник, и жестокосърдечен, и нежелаещ да отстоява своята автономия. Невежеството и апатията също бяха оповестени за негова виновност. Ние даже започнахме, надали не, да укоряваме неговото релативно богатство, което видяха тези, които си мислеха, че ще видят народ от просяци. (...)
Да се упрекват българите в свирепост е също по този начин безпричинно, както с обвиняването за непризнателност. Колкото и да разпитвах, колкото и да търсех обстоятелства, в никакъв случай не станах очевидец, не чух и разкази на очевидци за дейности, които биха потвърдили свирепост. Имаше, несъмнено, убити турци, само че тези убийства в никакъв случай не бяха съпровождани с дране на кожата, отрязване на една или друга част от тялото, пронизване на корема или изгаряне на живи хора, с други думи - всичко това, което вършеха турците непрекъснато. Също по този начин в никакъв случай не чух българи да са насилвали туркини, да са свирепствали над беззащитни хора, да са убивали дами и деца. (...)
Ако на нещо би трябвало да се чудим, то е, че ненавистта на българите към турския терор не се изрази в доста по-остра форма. (...)
Не страхът влияеше мощно, а характерът на народа. Българският народ не е злопаметен. Иначе нямаше да се случва, както споделяха самите турци, българи сами да опазват турски села.
(...) Трябва да призная, че ние освен не искахме да използваме подема на националния дух, а и не вярвахме, че едно революционно придвижване може да провокира партизанска война навсякъде в театъра на военните дейности. Ние сторихме всичко, което зависеше от нас, с цел да възпрем всенародно въстание на българите. Когато влязохме в България, казвахме на хората, че имат право на нашата отбрана не поради въоръжената им опозиция против турците, а поради вековните им премеждия и кръвта на мъчениците в която те и техните предшественици постоянно са били потопени. Ние оценявахме само пасивното им страдалчество, само че не зачитахме вековете битка и опитите им да реализират избавление с оръжие в ръка. Вместо да призовем българите на всенародно въстание срещу омразния зложелател, ние, в противен случай, им казвахме, че тяхната " мощ и избавление " е да са покорни на съветските управляващи и прецизно да извършват техните нареждания. Затова трябваше да сме изцяло безразлични към знамената, които ще развеят българските партии. Само че ние не бяхме безразлични. Като влязохме в България, имахме опасения от революционно въодушевление и по тази причина се отнесохме съмнително към " Млада България ". Също както се беше отнасял с нея Митхад паша, пробвайки се с подли интриги и с окови да ги откаже от девиза " Свобода или гибел! ".
Когато тръгнахме, чакахме да забележим напълно разорена страна, занемарени ниви, на всички места руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без заслон. Въобразявахме си, че ще забележим страшна картина на човешкото страдалчество и гладна гибел. Нищо сходно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израсла царевица, прелестни жита, огромни стада, хора, които не просят в името на Христа. Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, в сравнение с у нас. Недоумявахме.
- Какви ни ги разправяха - повтаряхме все едно и също - за бедите на българския народ, за премеждия. Какво повече им е нужно, те живеят по-добре от нас, по-богати са от нашия народ! (...)
При почтено ръководство след няколко години България ще бъде неузнаваема. По изобилие на земята надали има друга по-богата страна в Европа. А българите са доста работливи, трезви и рационални хора и това се потвърждава от обстоятелството, че всички пращат децата си на учебно заведение.
***
Третият взлом на Плевен, превързочните пунктове, лечебните заведения, безкрайните обози с ранени - такива бяха последните усещания, които отнесох, напускайки театъра на войната. Тягостно ми беше след всичко забелязано и чуто. Тягостно ми беше не тъй като не имах вяра в крайния триумф на нашето оръжие, а поради огромната изясненост, с която по-силно от всеки път пред мен се откриха всички печални страни и цялата мъка на нашия отечествен хаос. В общия мрак на хоризонта се появи единствено един ярък лъч - вярата, че разголващото съзнанието ни схващане за нашата лична неплатежоспособност ще разсъни силите ни, ще освежи с нов дух публичния ни живот и ще даде подтик на вътрешното ни развиване. (...)
На 19 февруари 1978 година се състоя нашето възмездие за 30 август 1977 година Санстефанският контракт ни накара да забравим трите щурма на Плевен. Но не задълго. Събра се европейският ареопаг и размени санстефанския контракт с берлинския етюд... Особено мощно в този момент си припомням оня спор сред песимиста и оптимиста, с помощта на който станах очевидец на несполучливия интервал на нашата война и желая или не трябваше да призная, че песимистът беше прав тогава. Той съобщи безусловната истина - на първо място и колкото се може по-скоро Русия би трябвало да поработи върху самата себе си.
***
Дълго време, като се стартира от 1875 година, ние оставахме в случай че не равнодушни, то най-малко единствено фенове на в случай че щете, на безумната, само че във всеки случай героична битка, която водеха шепа херцеговци и бошняци против петстотингодишното грубо турско владичество. (...) В нашите очи, даже при в действителност хилавото присъединяване на съветското общество, Сърбия изнемогваше в неравна борба с страната, която бяхме побързали да назовем умиращия " болен човек ". Със съчувствие, само че без решителност да пресечем злото, свикнахме с воплите и страдалческите стонове на десетки хиляди българи, измъчени, с изтичаща кръв под свирепите удари на турските ятагани.
***
Войната беше оповестена... Спряха разногласията и тези, които буйно желаеха войната, и другите, които бяха най-решително срещу, всички се събраха в едно горещо предпочитание - триумф на нашето оръжие, празненство на Русия над нейния остарял зложелател. (...)
Друго видях, пътувайки от Москва към Киев. Всичко беше обзето от неизмеримо, безкрайно успокоение, нямаше даже признаци на това мощно неспокойствие, което нормално войната води след себе си. Влизате във вагона и чувате хората да си приказват за напълно разнообразни неща, смеят се, дърдорят, майтапят се, флиртуват със съседката, като че ли това, което се случва там, надалеч, въобще не ги визира.... Всичко върви по нормалния си ред, всичко е умерено и диря няма от раздвижване и неспокойствие. Ако по това време се появеше чужденец, който не знае за последните събития, даже да прекоси цяла Русия, нямаше да се досети, че страната е във война. (...)
Скоро отминахме съветската граница и след два-три часа бяхме в Яш.
" Европа! " - несъзнателно се изтръгна от всички. Да, Европа - всички почувстваха, всички виждаха, всички почувстваха това. (...)
Дали тъй като Кишинев е покрай Яш или по друга причина, само че доста пъти чувах:
- Кажете апелирам, за какво сме такива неудачници, за какво не можем да уредим порядъчно живота и градовете си? Не ви ли е обидно, не ви ли е гняв, когато сравнявате Кишинев, от който излязохте преди няколко часа, с Яш?
***
" Минавайки през Румъния, ние си представяхме, че румънците би трябвало да падат в краката ни и да ни гледат като богове. Това не се случи, дано признаем, че нямаше причина да се случи, и ние се обидихме. Бяхме възмутени, че не срещнахме раболепно отношение, изненадахме се, че те не се отхвърлят от правото да кажат и своето мнение по въпросите, които засягат съществуването им - " да бъде или да не бъде " тяхната политическа самостоятелност. Всъщност каква странна рекламация - да искаш право на глас! Веднага щом забелязахме техния блян във взаимоотношенията, на часа започнахме да използваме най-дребния случая, с цел да ги обвиним надали не в " черна непризнателност " и в други и също неоснователни закононарушения.
***
Тръгнах от Свищов за Търново в най-слънчево въодушевление. Времето беше прелестно, слънцето припичаше, всички бяха радостни и удовлетворени. И хората, и природата, и цветята съвпадаха с настроението ни. Наистина от време на време се мярваше мисъл за това, което следва, на помощ на въпросите се втурваше въображението и в едно едвам видимо ъгълче виждах картина, която плашеше...
Чудесен път се ширеше пред нас - красива природа, великолепно шосе, образцови мостове, мраморни чешми, чиста студена вода. Къде сме ние? Нима в нецивилизованата, в дивата Турция? И още веднъж мислим за родината, а тъжните съпоставения ни хвърлят в досадно неприятно въодушевление.
***
Когато тръгвахме за България, блуждаех в мрачен мрак, мислейки за гражданско ръководство, открито от нас в една още неосвободена страна. Каква е задачата на това ръководство, в името на каква концепция ще издигнем нашето знаме над българското население? Не разбирах за какво бързаме в страна с изтичаща кръв, още неосвободена от турското господство, да въведем нашата система на ръководство, с която ние сме се сраснали, само че за българите тя е непозната. (...)
Да не би в действителност да желаеме да се натрапим като учители и нежелани ръководители на българския народ във всичко, обвързвано с политическата му организация още от първите стъпки на неговото независимо битие? (...)
Моят песимизъм по отношение на гражданското ръководство, несъмнено, беше незабележим в съпоставяне със скептицизма на моя сателит - черноглед.
- Какво ви се вижда ужасно в това гражданско ръководство? - попита го един от бранителите на това ръководство, такива прочее не бяха доста.
- Как да ви кажа? Просто не виждам смисъла, не разбирам за какво се вкарва, с каква цел, сякаш ни се желае да измъдрим нещо изключително мъдро.
Възразяваха му:
- Работата е напълно елементарна и няма по какъв начин да е по-ясна. Замислете се за особения темперамент на тази война и тогава гражданското ръководство може и за вас да добие смисъл. Тази война е напълно особена и по нищо не наподобява на елементарна война. Ние дойдохме тук, не с цел да превземаме, а с цел да освобождаваме, ние навлязохме в страната не като врагове на популацията, а като негови другари, като по-големи братя, като настойници, по тази причина е напълно естествено сред настойниците и закриляните да се открият доста по-специални връзки.
Без подозрение имаше известна истина в тези причини. Трудно беше да не се съгласим, че тази война, която може би ще бъде наречена от историята " славянската ", има извънреден темперамент. (...)
От една страна трябваше да сменим турското безправно ръководство, от друга - да дадем опция да се сътвори ред, който би отговарял на ползите и желанията на българското население. Но явно " да дадеш опция " не значи " да направиш " на закриляния народ един или различен ред, а да му дадеш опция да уреди ориста си по свое схващане.
Защитникът на гражданското ръководство обаче разбираше " покровителството " другояче и по тази причина му отговори жлъчно.
- В това е бедата - сподели съперникът му, - Доста постоянно настойниците са склонни да гледат на закриляните като на безгласни, които са задължени единствено да слушат и да благодарят! И щом приказваме искрено, багра се, че ние вършим тъкмо тази печална неточност. (...)
Едва ли са вероятни съмнения и подозрения кое от двете отзиви беше по-справедливо. Да попаднеш под настойчивост, да загубиш пълнолетие - няма по-тъжна орис за който и да е народ. Нека народът претърпява години на съмнение, дано впряга всичките си сили и търпи загуби, единствено не го поставяйте под настойчивост, защото в този случай той губи вярата в себе си и малко по малко се трансформира в сляпо оръдие на своите опекуни.
***
Случваше ми се да попитам по-развитите и образовани българи: Защо не им трепва и мускул до момента в който четат това възвание? (Възванието на съветския император Александър II към българите при започването на войната през 1887 година - б. р.)
- Не го наричайте апатичност, а загуба на вярата - по този начин ми дадоха отговор. - Ние с вас разбираме какво значи това място във възванието: " Сплотете се под съветските флагове, чиито победи толкоз пъти да огласяли Дунав и Балкана. Като съдействате за триумфа на съветското оръжие, като му помагате старателно с всичките си сили, с всички зависещи от вас средства, вие ще служите на вашето лично дело - трайно въз-раждане на българската земя ". Ние с вас разбираме, добави българинът, че в тези думи има решителност, заричане нашето избавление да бъде реализирано, само че масата хора се отнася със песимизъм, провокиран от страха, че скъпо би трябвало да заплащат на турците за съчувствието им към вас, руснаците. Не ни обвинявайте за това съмнение! Справедливо е в действителност, че успехите на съветските флагове огласяха Дунав и Балкана не веднъж, само че тези победи до момента не ни донесоха нищо друго с изключение на тъга и повече премеждия! Да не би българите да не ви помогнаха при всички предходни войни с нашите врагове? (...) Всеки път турците ни заставяха да платим с кръвта си за тази помощ, за съчувствието си към вас!
***
Добре помня по какъв начин на първия или на втория ден от пребиваването ми в Търново се срещнах от с българин от партията " Млада България " (Евг. Утин има поради основаната в Румъния революционна организация " Българска омладина ", подкрепяща делото на Левски - б.р.), който на моите въпроси за гражданското ръководство на княз Черкаски, стартира горчиво да се оплаква от въведените порядки.
- Какво провокира вашето неодобрение? - попитах.
- О! Много скоро ни дадоха да почувстваме по какъв начин гледат на нас! С първите си крачки ни демонстрираха, че не са пристигнали в България, с цел да влезнат в ситуацията ни, а единствено с цел да заповядват и да се разпореждат, без да обръщат каквото и да е внимание на нашето мнение и нашите показа!
Намерих този отзвук за необоснован и желаех обстоятелства.
- Искате обстоятелства - продължи българинът: апелирам. Още преди съветските войски да преминат Дунав - стартира да споделя той - към Плоещ се насочи българска делегация. Тя била извънредно милостиво призната от самия император, княз Горчаков също бил отзивчив, а по-късно се отнесли напълно другояче. Остро им споделили, че не се интересуват от никакви депутации, да не са посмели да мислят, че се явяват като представители на българския народ, че България няма и няма да има политическо посланичество и със закани ги посъветвали да си избият от главата всички политически домогвания. Представете си - разочаровано продължи българинът, - когато един от делегацията изиска да изкаже някакви съображения, високо му закрещели: " Ние нямаме потребност от вашите отзиви, длъжни сте единствено да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате! " Кажете апелирам - добави той, - у вас по този начин ли е признато да се отнасяте с хора, които не са направили закононарушение, тъй като ние мислехме, че по този начин се отнасят единствено в Турция.
Разбира се, аз не придадох необикновен обозначение на този роман, допуснах, че подобен банкет на българската депутация е бил резултат на недоумение или просто на инцидентно въодушевление на губернатора на България, на за жалост, това надалеч не беше последният сходен роман и надалеч не последното недоволство на българи от сурово отношение към тях.
***
Прибързаността е типична и характеризира цялото гражданско ръководство. Не се обмисля дълго, не се проучва, завършва се надве-натри, а след това по какъв начин ще бъде осъществено, - този въпрос е вторичен! Може да се попита за какво беше належащо това бързане? Обяснява се с две аргументи: първата, безусловно непознаване на страната, в която влизаме; втората, всеобщото разбиране, че след два-три месеца ще се озовем пред стените на Константинопол и цяла България ще е в ръцете ни....
С други думи, всички съвсем незабавно разбрали, че естественият за военно време безпорядък, който господства в делата, е доста по-голям в мозъците и че в случай че са желали да съчинят нещо доста мъдро, са съчинили нещо напълно неясно. В резултат нямало никакво единение в работата, всичко зависело от субективните разбирания на един или различен. Един е същински бранител на българите и се пробва да провокира тяхната обич и състрадание към руснаците, различен е бранител ненапълно на турците и към българите се отнася доста строго.
- Знам, че " братушките " не могат да ме понасят - сподели ми един шеф на окръг, когато обхождахме владението му и спирахме в селата, - само че ми е все едно. Този народ е долнокачествен и би трябвало да се отнасяш с него сурово. Сега ги е боязън от мен, тъй като знаят, че нищо няма да им се размине: отговорен ли е - двайсет и пет нагайки (камшика - б.р.)! Нека ги е боязън!
- Чакайте - възразих му аз, - нагайката е прекомерно неуместно средство, с цел да бъде извоювано другарството на българите. (...) Забравяте, че сме пристигнали да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!
- Повярвайте ми, за тях нагайката е най-хубавото избавление! (...)
Описвам по какъв начин едно длъжностно лице от гражданското ръководство по този начин, ненапълно автентично, се отнася към своите отговорности единствено тъй като то не е нещо извънредно, отличаващо се от всички останали. Напротив, в случай че нещо ме поразяваше, то беше водещата роля на нагайката. Примерът е инфекциозен и използването на нагайка бързо минаваше от един на различен. За страдание тя получи право на поданство и кой ли не злоупотребяваше с това автентично цивилизационно средство! Българите явно не бяха изключително удовлетворени от такова ръководство, наред с всичките беди и страшни жертви на войната. Между другото, и това от време на време зле скрито неодобрение служеше като източник на обвиняванията за непризнателност и безнравственост. (...)
Изтощеният от страданията български народ очакваше надали не царството небесно на земята... Можем ли да го виним, че не скри горчивината от разочарованието? (...)
Ако е правилно, че Русия няма хора, готови за такава работа, това не е ли най-хубавото доказателство, че ние не трябва да внасяме в България нашите порядки, че не е нужно да организираме гражданско ръководство в тази страна? Н е ели по-добре да освободим този народ от петвековното иго и да го оставим да устрои политически си живот по лична преценка? Току виж българите излязат не по-лоши от сърбите, които съумяха без външен контрол да провеждат своя политически живот и той се опира на рационални основи.
***
След Трявна направихме тежък преход, само че бяхме възнаградени от невероятната хубост на величествения Балкан. (...)
Решихме да се спуснем до долината на розите не през Шипка, не през Хайнкьойския проход, а пред тревненския междуселски път, където още не беше минавала съветска армия. (...)
Шест часа продължи този сложен преход, най-после се спуснахме по страхотна стръмнина и навлязохме в прелестна клисура, в която се бе приютило огромното българско село Селце.
Трудно намирам думи, с цел да предам насладата, превзела жителите, когато видяха 15-те индивида от дребния съветски отряд. Беше най-искрена, неподправена наслада, каквато не бях виждал. (...) За да ни посрещне се изсипа цялото село - 55-60 къщи. Към нас се протягаха десетки ръце, мнозина припваха към конете, дърпаха ни за облеклата, целуваха ни ръцете. Сякаш конвоирани от цялото население, се отправихме към посочената ни поляна. За минути донесоха черги и възглавници, и в сянката на древен орех ни проведоха място за отмора. Мисля, че преди нас те за никого не бяха устройвали такова угощение. Можеха да се заситят 100 души не яли няколко дни! В насладата си донесоха съвсем цялостен печене овен, кокошки, пилешка чорба, някаква българска каша с мед, няколко стомни вино, с други думи - всеки носеше, каквото има и ние без да желаеме си спомнихме за Демянова уха (ироничен израз за прекомерно пиршество срещу волята на госта - б. р.). Наобиколиха ни в плътна редица и радостно си шепнеха. Жените ни засипаха с цветя. Българите не знаеха какво още да измислят, та да потвърдят насладата си.
***
Не можехме да повярваме, че в Стара Загора има турци, откакто единствено преди няколко часа бяхме получили информация за успеха на военачалник Гурко при Нова Загора. (...)
Обаче скоро взехме да срещаме от ден на ден бягащи българи, които най-после ни обясниха, че там, в Стара Загора, има стълкновение, че турците са доста, а руснаците - малко, и нашите е трябвало да правят отстъпка. Би трябвало да повярваме към този момент, само че не! Трудно е да се изясни възприятието, което ни караше да се съмняваме в казаното от българите. На война някак елементарно и с готовност вярваш, когато чуеш думата Победа! И се пазиш от другата съдбовна дума - Поражение! (...)
По време на походите нееднократно си мислех, че враждата сред военното съсловие и цивилните не е нищо друго, с изключение на огромно неразбирателство, нездравословно за обществото.
- Не попаднахте при нас в уместно време - обърна се към мен един офицер. - И не мога да изразя какъв брой е обидно, тъй като до през днешния ден по този начин добре вървеше всичко, като по масло. Какво да се прави, налетяхме на страшна мощ,, можеха всички ни да унищожат, какъв брой хора загубихме, единствено какъв брой " братушки " починаха, а с тях и нашите най-хубави офицери.
- Как се сражаваха българите? - попитах аз.
- Молодци, дай Боже, всички по този начин да се бият. За първи път влизаха в стълкновение, а настъпваха като опитни войни по тази причина мнозина паднаха, половината останаха в строя. (...)
Битката при Стара Загора с обстоятелства опроверга наложилото се прекомерно бързо предрешение за готовността на българите с кръвта и костите си да заплатят за независимостта на своята татковина. (...)
Като се знае какви са турците, трябваше деликатно да напредваме, тъй че като направиш крачка, да не се постанова след няколко дни да отстъпиш и да оставиш напуснатите места на страшния произвол на фанатизирания зложелател. Поведението ни се обясняваше с първичното безгрижно и безогледно отношение. (...)
Който от близко е видял адската кавга на турците с българите, няма да се реши да хвърли камък върху тях поради относително дребното гърмежи на възмездие, за които по този начин незаслужено укоряваха българите.
***
Шипка беше крайната точка на нашето оттегляне. И тогава всички разбираха, че в случай че я отстъпим, ще значи, че съвсем сме се признали за победени и тогава ще би трябвало да се върнем на другия бряг на Дунав. Това явно никой не го допускаше. И също така, като гледаше страшния връх, надали на някого му минаваше през разум, че турците ще дръзнат да ни отхвърлен от тази позиция. (...)
Тъй като смятахме за невъзможна офанзивата против Шипка, уверени, че от другата страна на Балкана ще настъпи интервал на мъртвило, всички, които можеха, бързаха да се махнат от неприветливия връх и да се върнат в Търново при основната квартира. (...)
Българите ни гледаха и, няма какво да укривам, по лицата на мнозина не беше мъчно да се пречете упрек към нас, руснаците. - Дойдохте да ни спасявате, а какво направихте с нас!
***
Уж беше естествено да не сме прекомерно взискателни към българите, само че малко неща изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни ние изключително враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко поради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всевъзможни пороци и закононарушения. (...) Едно от първите обвинявания против българите, което можеше да се чуе в самата България, а и в разнообразни вестникарски кореспонденции, е поради тяхната по този начин наречена " непризнателност ". (...)
" Обичта на народа в никакъв случай не е платонична и тези, които желаеха от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред руснаците, единствено потвърждават, че нямат и най-малка визия от хаарктера на взаимоотношенията сред нас и славянските нации през последното столетие. Наистина изумителни бяха нашите искания за признателност, условията ни към българите за робско страхопочитание. (...)
Извънредно постоянно трябваше да чувам за благодеянията, които Русия изсипала с великодушна ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна смяна на в неговата в действителност трагична орис. След като нищо не е направено, ние нямаме право да пожелаваме възторжена признателност, а и нямаме учредения да упрекваме българите, че по отношение на нас демонстрират благоразположението си незадоволително усърдно. За да обобщя, дано попитам: от къде идва обвиняването в непризнателност? Две са аргументите. Преди всичко, извънредно лимитираното знание за историята на българския народ, пресилените показа за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в предишното, и най-после някаква напълно фантастична визия за безпределната обич, която южните славяни изпитвали към нас. Народът е непознат на сантименти и не познава платоничната обич. С обич той се отплаща единствено за в действителност осъществени услуги, а не за думи и планове. До края на последната война, с изключение на положителни планове, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не считат тези планове за напълно откровени.
Нашите особености, образувани исторически, са друга причина за несъразмерните ни условия за признателност. Нашето общество се развива със стъпки на костенурка. В продължение на епохи първо сме били унижавани под татарско иго, по-късно - под вътрешно робство по време на московската ера. Общувайки прекомерно близо с татарите ние съвсем не сме чувствали потребност от автономия. Някои реакционери, които прикриват лакейските си усеща и мисли зад паравана на нашата социална незрялост и неопитност, са я показали за чуждоземно знамение, неприложимо за самобитния съветски народ. Това продължава и през днешния ден. По силата на минало, с което още не сме се разделили гледаме на всеки малък триумф в публичния ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на лепта, подвластна от удобния случай. Ако желаят - ще дадат, в случай че желаят - няма, през днешния ден дали, на следващия ден взели. При такова отношение към естествените очаквания на общество, което, съгласно самото него, е излязло от дивашко положение, е ясно, че по силата на исторически митове, ние знаем единствено да благодарим. Благодарността не пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни хубавко за някоя беля, ние малко помърморим, само че в мърморенето ни отеква признателност за получения урок, както вършат послушните деца.
Понятно е, че откакто исторически сме възпитавани в възприятие на признателност, я пожелаваме и от другите, които имат щастието или нещастието да сe срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а защо - това е различен въпрос. Така настояваме и продължаваме да пожелаваме признателност от румънците, въпреки, почтено казано, да не сме направили Бог знае какви добрини към тях. Дори се сърдим, назоваваме ги неблагодарни тъй като не се възхищават на неща, които не биха възхитили никого, даже и нас. И от българите по този начин от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея даже в дните, когато нашето застъпничество им навлече бедите, разказани в предната глава. Прекомерното искане на благодарности по времето, когато нямаше още защо да се благодари, бе последвано от доста изстудяване на непредвиденото увлечение, което бяхме почувствали към южните славяни. Въпросът за " благодарността " не е непотребен. Сега се усеща някаква студенина, в бъдеще тя може да образува недружелюбни връзки сред нас и другите славянски нации и това ще се отрази зле, когато стане допустимо реализирането на всеславянски съюз. (...)
Българският народ се трансформира в оня безпаричен Макар, върху чиято глава, съгласно съветската сентенция, падат всички камъни. Той стана и изедник, и жестокосърдечен, и нежелаещ да отстоява своята автономия. Невежеството и апатията също бяха оповестени за негова виновност. Ние даже започнахме, надали не, да укоряваме неговото релативно богатство, което видяха тези, които си мислеха, че ще видят народ от просяци. (...)
Да се упрекват българите в свирепост е също по този начин безпричинно, както с обвиняването за непризнателност. Колкото и да разпитвах, колкото и да търсех обстоятелства, в никакъв случай не станах очевидец, не чух и разкази на очевидци за дейности, които биха потвърдили свирепост. Имаше, несъмнено, убити турци, само че тези убийства в никакъв случай не бяха съпровождани с дране на кожата, отрязване на една или друга част от тялото, пронизване на корема или изгаряне на живи хора, с други думи - всичко това, което вършеха турците непрекъснато. Също по този начин в никакъв случай не чух българи да са насилвали туркини, да са свирепствали над беззащитни хора, да са убивали дами и деца. (...)
Ако на нещо би трябвало да се чудим, то е, че ненавистта на българите към турския терор не се изрази в доста по-остра форма. (...)
Не страхът влияеше мощно, а характерът на народа. Българският народ не е злопаметен. Иначе нямаше да се случва, както споделяха самите турци, българи сами да опазват турски села.
(...) Трябва да призная, че ние освен не искахме да използваме подема на националния дух, а и не вярвахме, че едно революционно придвижване може да провокира партизанска война навсякъде в театъра на военните дейности. Ние сторихме всичко, което зависеше от нас, с цел да възпрем всенародно въстание на българите. Когато влязохме в България, казвахме на хората, че имат право на нашата отбрана не поради въоръжената им опозиция против турците, а поради вековните им премеждия и кръвта на мъчениците в която те и техните предшественици постоянно са били потопени. Ние оценявахме само пасивното им страдалчество, само че не зачитахме вековете битка и опитите им да реализират избавление с оръжие в ръка. Вместо да призовем българите на всенародно въстание срещу омразния зложелател, ние, в противен случай, им казвахме, че тяхната " мощ и избавление " е да са покорни на съветските управляващи и прецизно да извършват техните нареждания. Затова трябваше да сме изцяло безразлични към знамената, които ще развеят българските партии. Само че ние не бяхме безразлични. Като влязохме в България, имахме опасения от революционно въодушевление и по тази причина се отнесохме съмнително към " Млада България ". Също както се беше отнасял с нея Митхад паша, пробвайки се с подли интриги и с окови да ги откаже от девиза " Свобода или гибел! ".
Когато тръгнахме, чакахме да забележим напълно разорена страна, занемарени ниви, на всички места руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без заслон. Въобразявахме си, че ще забележим страшна картина на човешкото страдалчество и гладна гибел. Нищо сходно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израсла царевица, прелестни жита, огромни стада, хора, които не просят в името на Христа. Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, в сравнение с у нас. Недоумявахме.
- Какви ни ги разправяха - повтаряхме все едно и също - за бедите на българския народ, за премеждия. Какво повече им е нужно, те живеят по-добре от нас, по-богати са от нашия народ! (...)
При почтено ръководство след няколко години България ще бъде неузнаваема. По изобилие на земята надали има друга по-богата страна в Европа. А българите са доста работливи, трезви и рационални хора и това се потвърждава от обстоятелството, че всички пращат децата си на учебно заведение.
***
Третият взлом на Плевен, превързочните пунктове, лечебните заведения, безкрайните обози с ранени - такива бяха последните усещания, които отнесох, напускайки театъра на войната. Тягостно ми беше след всичко забелязано и чуто. Тягостно ми беше не тъй като не имах вяра в крайния триумф на нашето оръжие, а поради огромната изясненост, с която по-силно от всеки път пред мен се откриха всички печални страни и цялата мъка на нашия отечествен хаос. В общия мрак на хоризонта се появи единствено един ярък лъч - вярата, че разголващото съзнанието ни схващане за нашата лична неплатежоспособност ще разсъни силите ни, ще освежи с нов дух публичния ни живот и ще даде подтик на вътрешното ни развиване. (...)
На 19 февруари 1978 година се състоя нашето възмездие за 30 август 1977 година Санстефанският контракт ни накара да забравим трите щурма на Плевен. Но не задълго. Събра се европейският ареопаг и размени санстефанския контракт с берлинския етюд... Особено мощно в този момент си припомням оня спор сред песимиста и оптимиста, с помощта на който станах очевидец на несполучливия интервал на нашата война и желая или не трябваше да призная, че песимистът беше прав тогава. Той съобщи безусловната истина - на първо място и колкото се може по-скоро Русия би трябвало да поработи върху самата себе си.
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ